Винаги пристъпвам с лек уплах към подобен тип общи изложби, дори и да са замаскирани под някакъв “кураторски” призив. “Паралелни светове” – изложба на секция “живопис” към Съюза на българските художници, не беше изключение. И това не е защото ми навява някакви отминали асоциации с общите изложби или пък защото “пригаждането” на едни произведения, създавани в различен контекст, към кураторски текст, е рискована. Плашат ме очакванията, които организатори и автори имат към подобен тип експозиции и реалността, която се случва в залата и която, много важно е да се подчертае, е извън техния контрол.
Но в случая с “Паралелни светове” положителните изводи определено накланят везните, затова искам да започна с тях.
И основният е, че изложбата очертава много ясно кои са новите “класици” в българската съвременна живопис от една страна и целеустременото цунами от млади, творящи единствено по своите правила художници. За хората, които са следили живописните изложби на секцията през изминалите няколко години, тази определено затвърждава тенденцията. Едно поколение се уморява, но друго заема неговото място. Това е неизменен кръговрат. Но мен лично впечатление ми прави категоричността, с която младите заявяват своята позиция, казвайки:
“Ние сме тук, ние творим така – силно, експресивно и мащабно. Не зависим от никой и нашето творчество е това, което ние сами сме решили, че искаме да бъде, без да ни интересува чуждото мнение!”
Поколението 30+ и 40+ в българската съвременна живопис* е силно разпознаваемо и независимо.
Успяло е да се еманципира от всички клики и тенденции и твори заради самото изкуство (art pour l’art) и да направи явната заявка за своето място в художествената ни сцена. Едно цяло ново поколение живописци, което стои удобно в своите паралелни светове и няма нужда от мнението на другите, за да продължи да твори. Това, само по себе си, е много хубав знак за случващото се в сферата на живописта у нас, защото показва, че тези творци са се отърсили по един или друг начин от примката на оцеляването, която през последните десетилетия се беше затегнала около вратовете на няколко поколения художници. Те вече могат да си позволят да работят това, което искат, да творят това, което ги вълнува и резултатът е налице – в изложбата виждаме много изведени до край живописни концепции, много смелост и дързост, която досега беше по скоро изключение в подобен тип изложби.
И тук стигаме неизбежно и до основната критика към “Паралелни светове” – колкото и смислени автори да са събрани в нея, истината е, че в залата те се задушават. Макар и минал селекция, проектът е толкова мащабен, че изисква не един, а два етажа на „Шипка 6“. А явно в стремежа си да няма обидени, журито е било доста лежерно в подбирането автори и творби. Което е само в ущърб на тези, които наистина ни се иска да можем да видим по-внимателно, да застанем пред тях и да съпреживеем това, което авторът им е вложил като послание. А за да се случи това, те се нуждаят от въздух, който липсва в настоящата претоварена от формати, послания и цветове експозиционна площ.
Адмирации заслужава подходът на разчупване на пространството със спуснатите от таваните голямоформатни творби, които, освен, че чисто композиционно правят изложбата интересна, маркират и едни смислови паралели между отделни произведения, които са изключително любопитни за анализиране.
Но да се върнем на въпроса за значението на подобни изложби.
Изключително голямо предизвикателство е да се обединят в една концепция толкова разностилни сами по себе си творби – абстракция във всичките й разновидности, нов реализъм, който може да се обособи като цяло едно течение в съвременната българска живопис, хиперреализъм,импресия, експресия… Факт е, че подобен тип изложби се радват на изключително голям интерес от страна на авторите, което показва един глад и нужда от това да покажеш изкуството си. Това определено е хубаво, но не трябва да бъде самоцел. Ето защо въпреки всички рискове, които тази нова форма на кураторски проект, която Съюзът на българските художници въведе през последните години и смело прилага, опитвайки се да “пребоядиса” така да се каже вече остарялата секционната изложба, е много по-добър и смислен вариант от простото събиране на творби, които да не са обединени поне от обща тема. В този огромен мащаб само една добре осмислена концепция, каквато е в случая “Паралелни светове” би могла да даде посока на объркания зрител, който ще попадне в залата. Това, в комбинация със смисловите акценти в подредбата на творбите, помага на посетителите да проследят концептуалната линия до край. Ако бяха и пощадени откъм количеството творби, селектирани и експонирани на първия етаж на “Шипка 6”, но цялостното въздействие от изложбата щеше да бъде още по-силно.
*Не споменаването на имена в текста е умишлено.
Румена Калчева
