Автор: Веселина Райкова
Прекрасен юлски летен ден. Очакванията от изложбата не са особено високи, но все пак отиваме да я видим. При изложба с принтове и реплики се появява въпросът колко от въздействието на творбите се запазва. Достатъчно ли е да видим познатите образи на Дали или има нужда и от нещо повече, за да разберем какво стои зад тях? Оттук идва и любопитството към самите образи – как нещо толкова странно и невъзможно може да изглежда убедително. Думите на Дали дават една възможна посока:
„Амбицията ми е да пресъздам света на фантазията със същата степен на обективност и реалност, както реалния свят.“ — Салвадор Дали
От фантазията на художника мисълта лесно се връща към нашия собствен свят. Какво всъщност е реалност? Има ли такова нещо като обективна реалност и абсолютна истина или всеки от нас живее в един свой сюрреалистичен свят, създаден в главата му?
Дворецът на културата в град Перник се оказва една изключително красива, на пръв поглед добре поддържана сграда. Изложбата е на втория етаж. Подредена е хронологично и минава през различните периоди от живота на Дали.
Произведенията са разположени нагъсто върху ярко боядисани стени, временно поставени пред прозорци, затъмнени с дебели, отново цветни завеси. Цялото това нещо се намира в изключително красива зала с орнаменти по тавана и колоните. Ярките цветове и деликатната орнаментика, в контекста на творчеството на Дали, работят в хармония и създават усещане за уют.
Изложбата включва над 300 експоната – графика, скулптура, дизайн и илюстрация. Така има възможност да се види и Дали извън картините, с които обикновено го свързваме.
Художникът и произведенията
Салвадор Дали е роден през 1904 година в градчето Фигерас в Каталония. Отрано иска да стане художник, а по-късно учи в Кралската академия за изящни изкуства „Сан Фернандо“ в Мадрид. Още в началото на кариерата си експериментира с различни стилове. Интересът му към сюрреализма и психоаналитичните идеи на Фройд се вижда и в начина, по който работи с човешкото тяло.
Такъв пример в изложбата е „Жената с чекмеджета“. Чекмеджетата са нещо съвсем обикновено, но когато са част от човешка фигура, вече изглеждат странно. Какво може да бъде прибрано в тях? Образът позволява да мислим за онези спомени, мисли и желания, които човек пази в себе си и не показва на другите.
Дали също така изработва сюрреалистични мебели. Диванът-устни, представен в изложбата, е свързан с „Лицето на Мей Уест, което може да се използва като сюрреалистичен апартамент“ от 1934–1935 година. Идеята за мебелта е развита заедно с Едуард Джеймс. Тук лицето се превръща в стая, а устните – в диван. Има нещо забавно в това толкова позната част от човешкото тяло да получи съвсем друго предназначение.
По-късно, в САЩ, Дали работи с влиятелни кинодейци като Хичкок и Уолт Дисни. С Дисни започват проекта за късометражния филм Destino през 1946 година, но той е завършен едва през 2003 година от друг екип. Тези сътрудничества показват колко различни посоки поемат творческите му експерименти.
През 50-те години Дали рисува илюстрациите към „Божествена комедия“ на Данте, които също са част от изложбата. Работи върху тях в периода 1950 – 1952 година, а стоте акварела по-късно са възпроизведени в графично издание. Тук фантазията му среща вече съществуващ литературен свят: Ада, Чистилището и Рая. Това е и възможност да се види как художникът тълкува чужд разказ чрез собствените си образи.
Няколко думи за представянето
Критиката, която бих могла да отправя към изложбата, е към етикетите. Доста от тях са с различен формат едни от други, дори когато става въпрос за техническата информация на произведението. Това ги прави трудни за четене и бързо възприемане. При толкова много експонати ясната информация за заглавие, година и техника би помогнала да се следи и връзката между творбите. Важно е също да се разбира какво точно гледаме – графичен отпечатък, репродукция или реплика.
Изложбата успява да предложи повече от познатите образи на Дали. Различните произведения дават представа за експериментите му, а обстановката допринася за усещането за уют. В това отношение първоначалните ниски очаквания не се оправдават. Етикетите обаче остават пречка, защото част от информацията трябва да се търси и сравнява, вместо да бъде лесно достъпна.
А въпросът от началото остава – какво е реалност, когато едно лице може да бъде стая, а човешкото тяло да има чекмеджета?
