Автор: Веселина Райкова
В процеса на дигитализация на културното наследство, музеите и галериите все по-често експериментират с нови технологични форми на представяне, които целят да направят изкуството по-достъпно, по-разбираемо и по-ангажиращо за младите публики. Сред тези практики особено популярни стават имерсивните изложби – изложби, при които чрез звук, движещ се образ, мултимедийни ефекти и интерактивна среда, посетителят следва да бъде въвлечен в преживяване, надхвърлящо традиционното музейно наблюдение. Самото използване на технологии обаче не гарантира автоматично по-висока стойност на културното преживяване. Напротив. Когато дигиталните средства са приложени без ясна концепция, просто за да бъде “модерна” една изложба, без връзка с художествената творба или нейния автор, те могат да произведат обратния ефект и да отслабят образователната и културна функция на институцията, както и да оставят грешни впечатления или дори информация у зрителя.
Подобен пример представлява изложбата, посветена на Захари Зограф, представена от Националната галерия в Квадрат 500. Централният елемент на експозицията е приблизително двадесет минутен аудио-визуален филм, прожектиран в малко затворено пространство чрез система от пет екрана и придружен от звукова среда, комбинираща музика и наративен разказ. Визуалната част е изградена почти изцяло чрез изображения, създадени с помощта на изкуствен интелект, наподобяващи калейдоскопични, бързо сменящи се композиции, чиято функция е основно да подкрепят драматургичния и емоционален характер на разказа.
Първото впечатление е, че изложбата се стреми да използва съвременни технологии, за да направи фигурата на автора по-достъпна на зрителя. При по-задълбочено разглеждане обаче възниква сериозен проблем, свързан с начина, по който технологията е използвана. Вместо да подпомага разбирането на творчеството на Захари Зограф, дигиталният формат създава наратив, фокусиран почти изцяло върху емоционалните и личните аспекти от живота му. Особено внимание е отделено на неговото семейство и фигурата на Християния, представена като своеобразна втора майчина фигура в живота му. За сметка на това, почти напълно отсъства информация за художественото наследство и значението на творчеството на автора.
Това отсъствие е особено проблематично, предвид значението на Захари Зограф за историята на българското изкуство.
В прожекцията не се коментира неговата роля в прехода между църковното и светското изкуство. Липсват препратки към някои от най-значимите му произведения, както и информация за важните храмове, в които се помещават или съхраняват негови стенописи. Така зрителят получава силно редуцирана представа за автора, в която историческата и художествената му значимост остава почти невидима.
Особено показателен е и пространственият проблем в организацията на изложбата. Дигиталната инсталация се намира в отделно пространство, физически изолирано от основната колекция на галерията и от оригиналите на автора. Липсва всякаква възможност посетителят непосредствено да направи връзка между дигитално представения образ на художника и реалните произведения, които изграждат неговото художествено наследство.
Самата служителка на касата, запитана дали посетителите правят съпоставка с оригиналите на произведенията, реагира с въпроса “Какви оригинали?”, което показва липсата на концептуална свързаност между отделните части на институционалното преживяване.
Този факт поставя под съмнение самото определение на изложбата като имерсивна.
Въпреки наличието на прожекция и аудио-визуална среда, преживяването остава напълно пасивно. Публиката не взаимодейства с пространството, не участва в процес на откриване, не изгражда връзка с реалните произведения и не получава никакво вдъхновение за по-нататъшно изследване на автора. В този смисъл, експозицията функционира по-скоро като късометражен филм, отколкото като музейно дигитално прежвяване. След приключването на прожекцията, не съществува механизъм, който да насочи посетителите към следващата логична стъпка на запознаване с творчеството на автора, а именно разглеждане на оригиналните произведения, четене на допълнителна информация или анализ на художественото му наследство.
Особено важен е и въпросът за аудиторията. Възможно е изложбата да бъде възприета като привлекателна за детска публика, тъй като значителна част от визуалното съдържание представлява динамична поредица от ярки, генерирани чрез изкуствен интелект изображения, които създават усещане за движение и спектакъл. Проблемът е, че тези образи рядко кореспондират с реалното творчество на Зограф и функционират основно като подкрепа на емоционалния, патетичен разказ. Така вниманието на зрителя се насочва към зрелището, а не към автора и изкуството му.
Допълнително съмнение относно ефективността на изложбата поражда и слабата посещаемост. По време на наблюдението не присъстваха други посетители, а служителят на галерията сподели, че интересът към изложбата е изключително нисък. Не съществуват данни дали посетителите, разгледали дигиталната инсталация, впоследствие посещават основната експозиция в Квадрат 500, където се намират оригинални произведения на автора. Предвид факта, че входът към основната колекция се намира в друга част на сградата, и двете пространства нямат директна комуникация, липсва естествена предпоставка подобен преход изобщо да се случи.
От гледна точка на музейната комуникация, това е съществен проблем.
Дигитализацията следва да функционира като мост между публиката и произведението, като създава нови пътища за разбиране, интерпретация и задълбочаване на интереса. В разглеждания случай обаче този мост отсъства. Посетител, който няма предварителни знания за автора, би напуснал изложбата без реална представа за неговото творчество и историческа значимост. От друга страна, посетител с вече изградени знания, би могъл да остане разочарован именно поради пълното отсъствие на художествения контекст и липсата на коментар върху най-значимите произведения на автора.
Този пример ясно демонстрира един от основните рискове на дигитализация в културните институции. Технологията сама по себе си не създава стойност. Използването на изкуствен интелект, прожекционни системи или аудио-визуални средства не гарантира по-добро културно преживяване, ако тези инструменти не служат на основната функция на музея – съхраняване, интерпретиране и комуникиране на изкуство и култура.
Следователно имерсивните изложби и дигитализацията на изкуството безспорно представляват важна и необходима посока за развитие на съвременните културни институции. Те имат потенциала да привличат нови публики, да създават по-достъпни форми на комуникация и да изграждат по-силна връзка между зрителя и произведението. Когато обаче технологията се използва единствено за създаване на зрелище, без зад това да стои концепцията за изграждане на смислена връзка с оригинала, без да провокира и без да подпомага разбирането на художествения контекст, ефектът може да бъде негативен.
В подобни случаи, дигиталната интерпретация не просто не изпълнява своята културна функция, а рискува да създаде погрешна или силно непълна представа за автора и творчеството му. Именно поради това може да се твърди, че дигитализацията в музеите не трябва да се оценява според степента на технологичната сложност, а според качеството на връзката, която създава между произведението, неговия исторически контекст и публиката. Когато такава връзка липсва, отсъствието на дигитализация би било по-малко вредно от нейната лоша реализация.
Изображение на корицата: Национална галерия
