Автор: Румена Калчева
С историческата дистанция на времето “Водна кула арт фест” се доказа като един от най-устойчивите фестивали за съвременно изкуство в България, устоял на всички икономически и други предизвикателства, с който се е сблъсквал през всичките двадесет години на своето съществуване. А това е сериозно време за една независима инициатива, започнала от емблематичната за квартал “Лозенец” Водна кула и градинката около нея и прераснала в международна ежегодна инициатива в изоставени пространства, резидентски програми и обмяна на опит между български и световни артисти.
Но днес няма да си говорим просто с носталгия за миналото. През целия юни 2026 г. “Водна кула арт фест” отпразнува своята 20-а годишнина – с богата програма от изложби, пърформанси, форуми и презентации. Не просто с желанието да отбележи това значимо събитие в своята история, но и да го използва за повод да повдигне въпроси, които често остават встрани, но определят самото ни съществуване като творци. Въпроси, които засягат артистична свобода днес, как се променят пространствата за изкуство около нас и къде се намира моралният ни компас в една системно нестабилна културна среда.
Когато изследваме пространствата извън белия куб, често се сблъскваме с терминологично объркване. Наричаме ги „алтернативни“, но този термин ни препраща към 90-те години, когато изкуството просто се е противопоставяло на институциите. Днес по-точният термин, който можем да използваме и за инициативи, като “Водна кула арт фест”, е „недефинирани пространства“. Това са места, които са изначално неопределени за изкуство, но временно се превръщат в такива благодарение на артистичната намеса. В едно недефинирано пространство артистът сам определя правилата. Проблемът идва тогава, когато се появи натиск за институционализиране — защото дефинирането на едно място почти винаги означава вкарването му в чужди рамки. Кой тогава има правото да дефинира смисъла – публиката, артистите или организаторите? Може би отговорът остава някъде по средата.
В това отношение се сблъскваме и с още един парадокс. Докато в Западна Европа художествената практика често е задушавана от хипер-регулации, бюрократични изисквания за безопасност и гонене на пазарна ефективност, в България реалността е друга. Тук съществува една особена откритост, която се корени в нашата свободата да експериментираме в най-невероятни, изоставени пространства. Но тази свобода, за съжаление, не е резултат от държавна стратегия. Тя е страничен ефект от системната нестабилност, институционалната непоследователност и дългогодишната ерозия на доверието.
Нашата свобода исторически се ражда от това, че на институциите не им пука.
И точно тук се появява най-големият парадокс: имаме свобода, но нямаме сигурността, която ни е нужна, за да се възползваме максимално от нея.
Ако погледнем назад във времето, опозицията „официално-неофициално“ е изглеждала някак монолитно. По времето на социализма СБХ е абсолютен монополист, а първите изяви на открито, започнали още през 1966 г. с изложбата „Скулптура на открито“, са били истинска политическа и художествена опозиция. В края на 80-те и началото на 90-те изложби като „Земя и небе“ на покрива на „Шипка“ 6 са били целенасочен сблъсък с канона. Днес ситуацията е различна. Сцената ни е разнородна и целта на независимите прояви не е конкуренция с държавата, а чисто и просто право на изява. Ето защо всеки съвременен опит на дадена институция да се изживява като „официоз“ и ментор изглежда не просто неуместен, а исторически закъснял.
Що се отнася до основната тема на 20-ата годишнина на “Водна кула арт фест” – безопасността, нейната липса в съвременна България не е само проблем на рушащата се инфраструктура или оскъдното финансиране. Тя е морален проблем. В този контекст е необходимо да се предефинира понятието и да се подчертае, че
безопасността не е просто бюрократично спазване на правила, а е етична основа.
Безопасност означава да имаш възможността да работиш и да си сътрудничиш, без да се налага да пречупваш или подменяш моралния си кодекс, само за да бъдеш приет или финансиран от системи, които се движат единствено от алчност, его или скрити политически интереси.
В такава среда независимите творци са подложени на фин, почти невидим натиск. Всеки има нужда от икономическо оцеляване, от признание и международна видимост. И точно тук е капанът: това желание често тласка артиста в близост до мощни структури, чиято легитимност се основава на етично съмнителни основи. Когато определени институции или институти у нас монополизират правото да казват кое изкуство е „валидно“ и кои имена са единствено легитимни, както често се случва в новата ни история, всички останали автори биват изтласкани в периферия на несигурност. Тогава изкуството се курира в близост до влиянието, а видимостта става лост за контрол.
Участието се превръща в съучастие, без изобщо да изглежда такова.
Въпреки това, когато една независима инициатива функционира дълго, тя неизбежно преминава през процес на институционализиране. Факторът “време” е основният легитимиращ инструмент у нас. Фестивали като „Процес – пространство“, „София Underground“ и самият „Водна кула арт фест“ са доказателство за това. Статутът и авторитетът се извоюват с години последователност. Но как се става институция, без да се изгуби алтернативният дух? Легитимацията се случва по три начина: чрез безкомпромисната кураторска селекция, с името на организатора като гарант за качество и най-вече – през публиката. Именно публиката е най-устойчивият критерий, защото изкуството се мисли за нея.
Голямата победа на изкуството в алтернативна и недефинирана среда е неговата роля в социализацията на съвременното изкуство у нас. То физически отива при хората. Недефинираното пространство премахва хладната, елитарна психологическа бариера на официалния музей. Атмосферата е непринудена, дистанцията е скъсена. Тук се срещат изкуството и случайният минувач, лаикът. Точно в това е просветителската мисия на фестивали като Водна кула – чрез образование, било то доброволно или абсолютно случайно, да направим съвременното изкуство част от ежедневието. Поради уникалния си локален характер, тези инициативи винаги ще стоят встрани от пазарния диктат на големите търговски арт форуми и това е добре, защото именно така те стимулират културната идентичност и многообразието, които са реалното сърце на европейската култура.
Артистичната смелост днес може би не се крие просто в евтината провокация, а в поддържането на вътрешна съгласуваност. Да останеш верен на моралния си компас, дори когато системата фино те стимулира да го изключиш, е най-радикалната форма на съпротива. Това означава да се изграждат паралелни пътища, вместо да се проси валидация в компрометирани рамки. И в продължение на две десетилетия Водна кула арт фест доказва, че удържането на този морален компас е единствено устойчивото бъдеще за независимата ни сцена.
