Автор: Веселина Райкова
Първото впечатление, което изложбата оставя у зрителя е за вълшебен свят, населен с магични същества, хибриди между човешкото и животинското, сцени, в които реалното и приказното съществуват в привидна хармония. Но тази хармония е крехка. И когато зрителят се задържи по-дълго пред платната, започват да се появяват въпросите…
Гийермо Лорка е съвременен чилийски художник, който фокусира своето изкуство върху сънищата, приказките и фолклора. В центъра на неговото творчество стоят теми като вярата, смъртта, традицията, идентичността и семейството. Композициите му често са изградени около млади момичета или откровено деца – фигури, традиционно натоварени със символиката на невинността. Около тях има диви животни – тигри, вълци, коне – които носят усещане за сила, първичност, потенциална опасност или закрила – в зависимост от прочита.
Тази двойственост в образността на автора създава у зрителя едно напрежение, което не го напуска, а даже се засилва с всяка следваща картина. Първоначалното привличане от красотата полека лека бива разколебано от детайлите, които са неудобни и често заплашителни.
Живописта на Лорка е силно повлияна от образността и естетиката на стилове като барок и рококо, видими в драматичното осветление, пастелните цветове, театралната композиция, мекотата на линиите. В същото време работите му спокойно могат да бъдат наречени и сюрреалистични, преплитащи реалното с имагинерното, съновното.
Една от най-обсъжданите характеристики на неговото творчество е двусмислеността – за някои зрители картините му носят тревожни подтекстове, свързани с тежки теми като власт и уязвимост, невинност и сексуалност, а за други – романтичност.
Групата, с която аз посетих изложбата, само потвърди това разделение.
Тя се състоеше от незавършил все още изкуствовед, работещ като преподавател по рисуване в училище, уеб дизайнер, магистър биолог, още един изкуствовед дипломант, преподавател по български и история и още няколко човека с разнообразни поприща. След обиколката на изложбата, попитах всеки един от тях какво е забелязал и какво му е направило най-силно впечатление. Половината група смяташе, че в картините животните приличат на хищници, които искат да наранят децата, дори откриваха нотки на педофилия в тях, а другата половина, че изглеждат сякаш животните защитават децата. Тази амбивалентност поставя един голям въпрос – дали образите сами по себе си носят натовареността на тези значения или те се раждат в съзнанието на зрителя и се прожектират върху платното през неговите възприятия?
За по-наивното око, тези картини са просто едни красиви, вдъхновени от японското изкуство, което можем да намерим в образността на момичетата, които несъмнено приличат на аниме-герои, както и в мотивите на тапетите по стените, без да има какъвто и да било скрит, сексуален или тревожен подтекст.
Контекстът обаче променя всичко. Съпътстващите картините текстове насочват към тълкуване, в което сънят не е просто естетическа категория, а пространство на тъмното, на неосъзнатото, на непозволеното, на сили, които надхвърлят контрола на разума:
“…Лорка създава свой собствен, личен свят ,често населен от девойки, придружени от домашни и екзотични животни. Художникът изследва несъзнаваното – неговите дълбини и ехо-явления – в процес, който се превръща в привличане към нощта и “неизследвана” територия на сънищата: към тъмните и заплашителни сили, които надхвърлят сферата на съзнанието и директната воля на разума като завръщане на древната плътност на демоничното.”
След този прочит, невинността вече не изглежда толкова сигурна.
Изложбата на Лорка не дава отговори, тя поставя въпроси.
Дали тези образи сами по себе си са тревожни? Или тревожността възниква у зрителя по време на самия акт на гледане?
Ако приемем, че “смисълът е в окото на зрителя”, то тогава тези картини съществуват едновременно като романтични и като смущаващи – без да бъдат изцяло нито едното, нито другото.
И може би именно в това се крие тяхната сила – в способността им да разкриват не толкова света на автора, колкото вътрешният свят на този, който гледа…
